и пуши накрая, готово за бърза война.

Изпуснах небето си. Как без криле ще го стигна.

От него останаха облаци жилав нагар.

Леплив като дъвка, която преглъщаш насила

и кашляш от плоския, смлян на прашинки привкус.

Мирише на пролет, дошла като сън преди изгрев.

Мирише на утро, натъпкано с мокър барут.

Не, няма да гръмне. И няма да спре колелото,

което върти този сляп и пресипнал живот.

Когато не виждаш, сърцето ти търси посока.

Посока отвъд раздрънчаното, зло колело.

Небето отгоре – метална безкрила пластина,

а ние отдолу живеем в отблясък на Рай.

Но всичко, което искри, като дъжд ще отмине.

Безжалостно бърза, неистински страшна война…

Не, няма да свърши. Небето е боен остатък.

Ще дръпна парче, да се знае, че фронтът е син.

Сама съм отпред. С парцал синева за приятел.

Нали е наужким войната. Наужким… почти.