Вода на вдовица


Пладне.
Жътварите сядат
под дебелата сянка на ореха.
Като празни щурци без цигулки са.
Нито свирят. Нито говорят.
Ронят шумно трохи по гърлата си.
И от време на време тревожно
проверяват небето за облаци.

Но небето е супо. И потно.
А последните живи жита
се поклащат. Изтича в тях слънцето
като вино. И ги превръща
във пияни огньове от лава.

Всеки миг тези кратки огньове
ще съвпаднат със своята пепел.
Но преди сърповете да дойдат,
ожаднели за нови убийства,
през огньовете бавно минава
с боси стъпки една монахиня.
Като мъничка, черна вдовица на Господ,
изцедена от обич към хората.

Приближава по- бързо от мълния.
И жътварите чуват сърцата си.
Гърбовете им стават на мравки-
от студените, дето те щипят,
щом заседне живота във глътката.
Монахиня, изгубила Господ,
е по-страшна дори и от мъртъв.

Все по-близка със дъх на череши,
но отдавна изгнили и паднали.
И треперят до кости жътварите.
И запомнят до болка чертите и`.

Тази сбръчкана кожа в чаршафено.
И подути, нахапани устни.
Тези тъмни съсиреци кръв в коленете и`.
Но не гледа в очите им. Гледа в земята.
И блуждаят със счупени нокти ръцете и`
по житата. След всяко нейно докосване
се преправят огньовете в слама без смисъл.

Подминава жътварите. Но не и` вярват.
„Mоже би ще се върне - повтарят сърцата им -
а житата сега са отрова„.
Хукват вкупом в обратната нейна посока.
И оставят днешното трудно ожънато-
не желаят прокоби във къщите си.

Пък житата, все още нежънати
утешават със братски прегръдки
уволнените сърпове. И в тях ръждясват.

Привечер. Монахинята спира до кладенеца.
И прошепва срама си на дъното.
А когато се съмне, ще дойдат момите -
за да пълнят ведра със смъртта и`.

И ще пият от нея. И ще сънуват
неродената тайна в утробата и`.
А след сън, ще се върнат при кладенеца -
със цветя. И със нямо разбиране в шепите.
Защото само водата умее
да е памет. И изповедник.