Прижуляше отново струните лъкът
и нежна песен пак изтръгна се от нея,
и като вопъл тъжна, и като викът
който никога не се разсея.
Ръцете галеха дървото и кървяха,
кръвта се стичаше по струните и ги обагряше в червено,
безкраен стон откъсна се, струните трептяха,
и пръстите отпуснати се свлякоха до нея.
И песента й бе красива,
досущ като ранена птица във последен полет,
виолата сега лежеше на земята, непотребна,
и пулс, и песен щяха да замлъкнат скоро.