“И тръгнаха деветте небеса. И светът закръжи...\"
                    “Петото слънце”, ацтекска митична епическа поема
          
           “Каква бездна от време пред нас и зад нас...”
                                                               Марк АВРЕЛИЙ

Светът кръжи.
Върти се и не спира.
Догонват се луните и слънцата.
От скоростта безумен вятър свири
и смита пепелта на времената.

Светът, слепец с тояжка, все тъй странства
сред пясъците на “било” и “бъдно”,
сред шепите на деветте пространства,
в които “тук” е сянка на отвъдното.

Светът кръжи.
Той има само минало –
това, което идва, е безплътно;
въртят се четири слънца изстинали –
последното отгоре свети мътно,

последното небе синее горе –
къде са осемте изпепелени?
Онези древни богове на хората
къде се скитат, из кои вселени?

Къде е мъдростта на времената,
великото търпение на вечното?
Светът кръжи.
Все по-безумен вятър
свисти над вековете бързотечни.

Все повече небето изтънява,
изстиват бавно слънчевите вени.
Това, което днес над нас изгрява,
е друго слънце – някак по-студено.

И всичко е неотвратимо ново,
и всеки миг – безкрайно непривичен,
и същността му – чужда и сурова...
И като зов от бездната, едничък

без девет небеса, без пет светила,
на дните от началото към края,
безумен пратеник на странна сила
светът кръжи...

Къде?
Защо?
Кой знае...