В сенките на старите дървета виждам изчезващия лик
на господар, навел глава пред кръговрата на сезоните...
И бяга миг, след него друг и вик
на тези, заради които сълзите си роните.
А ето, че удари дванадесетия час,
любимия момент на призраци и вещици.
С ръка протегната към Вас, но това съм аз
и нося изкупление за всички смъртни грешници.
Пропадам в бездната на собствения си сън
и огън нося, който замразява.
Камбана бие и в нейния звън
усещам това, което душата спасява.
После потъвам в забвението на деня,
давя се сред пясъка в пустиня.
Крещя силно, но около мене тишина
и в клетката си срещам новата година.
Виновен съм пред себе си за изпуснатия дъх
и една сълза изгубена в дете.
Страх ме бе да кажа това, което чух-
любовта отива си, омразата расте.
В сенките на старите дървета виждам изчезващия лик
на господар, навел глава пред кръговрата на сезоните...
И бяга дъх, след него миг,
а Вие няма как да ги догоните.
А махало златно отмерва времето на тези без сърце,
забравени от Бога и от Сатаната.
В миг държали вечността в ръце,
сега злоба им разяжда душата.
В главата им говори само страшното безумие
на заобикалящата ги безкрайна лудница.
Заключени в своето умопомрачение,
обикалят около божията гробница.
В сенките на старите дървета виждам изчезващия лик
на господар, навел глава пред края на сезоните...
Когато избяга дъх, ни остава в миг
да се помолим пред светците на иконите.