Събуждам се. Облаци.
Денят се прозява.
Наглед нищо ново
не обещава.
Светът все така
инфантилно си спори,
изгубил представа
къде и защо е.
Изпивам си чая.
Преглъщам съня си.
Не ми се говори.
Притихвам в ума си.
И ето, че нещо
внезапно изгрява-
прилича на слънце,
но всъщност е вяра.
Целува гнева ми,
прегръща тъгата.
Изчиства от Его
цвета на душата.
Отмива с търпение
всички заблуди.
Превръща сълзите ми
в изумруди.
Поемам си въздух-
дълбоко и бавно.
Небето над мен
е сияйно, кристално.
Задържам дъха си
и тихо издишам
най-светлата дума
от всички: ОБИЧАМ!