Преминах през много епохи.
Живях във времена на войни и разрухи...
Минах и във вековете на много човешки сполуки.

Научих се как сърца да разбивам
и от чашата с мъка със сладост да отпивам...
Научих се как коварствата да разкривам,
и с поглед душата човешка да разголвам... 

Болката научи ме да страдам
и как страдание на хората да причинявам...
Тъгата научи ме да падам
и спасение нийде да не намирам...

Стаена в сенките на нощта
наблюдавам разрушението на света.
Векове изучаваща хорската суета,
един урок не успях да усвоя...

Как същества с толкова любов във своите сърца,
нараняват и бавно умъртвяват своята душа...
А аз вечната, стаена в мрака
се научих на прошка и да чакам...

А бих дала всичко всичко за миг да имам човешка душа,
за миг да заменя вечността
с човешка крехкост...
За кратък миг да свърши вечността,
отнасяйки я като сън кошмарен във смъртта...