Отмина времето ми... на дълбоката тъга.

Съблякох ги до голо разстоянията тъмносини.

А нашата отделност, пак в близост ни събра.

В раван към мен потеглят... влаковите линии.

Под пръстен покрив, плах поспрял се е безкраят...

след морен кариер, пресякъл низините.

Едвам се сдържам, Боже... веднага да узная

това, което него няма как да питам.

Днес мисля си: той кой е?... освен това, че е...

В парадния му ход... защо съм притеснена?

Товара си призвезден... дали ще понесе?

В вечерното небе, ще плува ли до мене?

Дали ще ме открие отвъд неизцелимото?

Скиталецът във времето, дали ще се пробуди?

Дали ще оцелее, презрял гнета на зимите?

Защото пътят знам... е страховито труден.

Хаосът... Да, точно хаосът е слепотата им горчива.

Дърветата се свеждат ничком и падат доземи.

Жалея в мен... И не е същото, защото си отиват...

Но ние продължаваме... И ще вървим, дори сами.

Нищото е там... След тях следите не остават.

Не могат да се върнат... и избора си да сменят.

И всичко е написано... от векове... отдавна...

Записана е и смъртта на този грешен свят.

Какво ли е усещането да си тухла във стената?

Не ще узная никога... Не искам и да знам.

Не искам да съм пешка, та дори покрита с злато.

В Урима и Тумима... ще бъде Свят Елеазар.