Прегънали в забрадките си болката,
жени от пепелищата прииждат -
те тръгват отдалече, натежали
с багажи от ненужни, прашни вещи
и псуват каруцарски, сякаш дамите
запушени са в тъмните им погледи.

"Гробовете ли, мътните ги взели,
защо са ни гробове за молитвите? " -
вдовиците се крият под обвивките
и няма мъж оттам да ги извади.

Прошепнати на старите оброчища,
напрегнатите думи се втвърдяват
досущ като сменени, змийски кожи
и с алчна пресметливост са забравени
намислените искрени молитви.

Запретнали полите си, вдовиците
разтриват с нежадуван порив мрамора
и тайно се надяват, твърде тайно,
така да бъдат вече излекувани.
Но мъртвите са хладни мълчаливци,
не ги вълнува чуждото нещастие.

"Защо са ни гробове за молитвите,
гробовете ли - мътните ги взели!" -
отпускат изоставени полите си
вдовиците и гърбаво се връщат
да трият прах от бледите си снимки
с набръчкани ръце на Пепеляшки.