Сънувам. Към гробница се приближавам.
Спирам. Пред вратата заставам.
Бавно тя се отваря. Хиляди гробове.
И ти си там в гроб студен,
лежиш и гледаш право в мен.
Погледът ти в мен е впит,
с наглост и лъжа пропит.
Сред мръсотията на черния ковчег
единствена с белотата си се откроява,
тетрадката ми в твоите ръце,
мъртвешката усмивка подчертава.
И спускам се със страх в гроба,
ръце протягам да я хвана аз,
но ти полека се размърдваш,
скачаш и извикваш: "Няма да я дам!"
И в този миг небето се разтваря...
Стряскам се и се събуждам.
Картината в мислите ми се повтаря.
И виждам как леетиш към ада в небесата,
а моята тетрадка бавно пада на земята.