Останах твърде дълго в неизвестното,

където няма помен от раздели,

където няма питанки в полетата

и листите са чисти като смелост…

Останах, затова съм още хваната

за здравото въже на любовта си.

Когато се препъвам, пак съм права.

Държа се, Боже мой! И ще се скъсам

наравно със въжето, над пространството,

протъркано от мисли и мълчания.

Наравно с дързостта си, че съм важна,

че всякаква ме искат – с кръв от раните,

с мастилени ръце, с раздрани сънища,

с премрежени очи от недоспиване;

Че рицарски във битка ще ме върнат,

дори да се преструвам, че съм жива.

Наистина останах. Без илюзии

и без надежда дълго да съм чакана.

Останах с любовта си. Нека губя.

Нали като сълза ще бъдем кратки,

нали сме се родили с вик за въздуха,

от който все краде по малко времето.

Когато се привърши, ще си тръгна.

Без никого и нищо да разделям.