Отдавна вятърът не гали мойте скули,
от бойници небета само гледам,
високо, от въздушни кули,
не стрелям срещу черни людоеди,
не, нямам броня, нито пък доспехи,
черупката не нося като костенурка,
високи порти не открехвам
по нотите на сложна партитура,
нали животът не върви по ноти,
не капе от чешмите мед и мляко
и аз кървя, но не защото
стоим изправени по бойниците някак.
От тези бойници светът е малък,
бездънна яма само е небето,
но черни людоеди са проляли
кръвта на клетниците клети
и нито смях, и нито песен,
не трепва звук от мойте устни,
отронен лист през късна есен,
отдавна бойниците ми са пусти.
Далеч звучи като продрано ехо
гласът на глутницата вълци,
аз нямам броня, ни доспехи
и само вия към Луната мълком.