Помните ли онзи бял парапет,
от който в Бургас се надвесваха
минали и бъдещи удавници,
бавни сватби и бързи погребения?

Помните ли онзи шепот на варовик,
от който вълните утихваха?
Шепот на детство и шепот на порастване.
На петно мармалад върху късата риза.
На червената рокля - заета от мама.
На писма с правописни грешки, но истински.
На блестящи в студено звезди по небето.
Но на лято по устните - истинско лято,
изкълвало на чайките мършата,
за да смели от нея обичане.

Помните ли шепота? Аз не го помня!
Познавам ничия, ръждива мантинела,
увиснала сякаш протеза над соленото.

Но вчера, когато вървях бос по пясъка
случайно намерих една раковина.
И тя ми прошепна най-важната тайна.
„Варовикът идва! - предсказа ми ехото -
Строят кариера каменни хора,
Които не пият.
Не плачат.
Не пеят.
Животът им търси варовик единствено.
Най-белият, най-парапетен варовик -
със който говори само морето.

Ще пият.
Ще плачат.
Ще пеят, когато
надвисне Бургас и света - като шепот
от своята бяла крепост. За дълго."

Още ли помните тайни за изповед?
Помнете! Варовикът моли възкръсване.