Във ада бях безкрайно много пъти,
сама до там отъпках си пътека.
Нима не знаеш? Всеки сам избира
как да нарисува в себе си човека.
Та, в ада бях и мислех \"трябва да е трудно,
от живота даром никой нищо не е взел\".
Лъгах се по думите на другите,
че в мрака се живеело добре.
Страх ме бе главата да повдигна.
Представях си небето от катран,
със пипала, които само чакат
да протегнеш ти нагоре длан.
Под мен земята - мокра от сълзи,
с крака потънали във кал до коленете.
Бях инат. Не исках и за миг дори
да видя другата страна на таз монета.
И паднах. За пореден път.
Но някак не успях да се изправя.
На дъното не бях, а по-дълбоко.
Не исках и да пробвам пак да стана.
Обърнах се. Случайно. Изморено.
Лежах в калта, не - аз бях кал.
Изпълнена с тъга, горчивина и бездоверие.
Очи отворих. Онемях.
Небето цялото вълшебно ми сияеше.
Красиво бе, поръсено със звезден прах
и хиляди звезди магии правеха.
Там рая бе, а не предполагаемия ад.
Само трябваше сърцето да отворя
и облаци дантелени обвиха ме за миг.
С любов изпълниха ме и със вяра,
показаха ми пак какво е да си жив.
Не трябва да е трудно, вече знам го.
Не трябва да е мрачно. Да боли.
Щом с обич си запълниш дните
живееш истински. Живееш и летиш.

11.07.11