Въглищарски подарък

 

 

 

Пристанище със дъх на прясна зима,
в товарни отпечатъци облечено.
По ъглите, където съска вятър
замръзващата сол се впива в лодките.
И вледенява тяхното треперене.

 

 

 

С беззъба котва пази плитчините
черупката на корабен самотник-
кърмата му е спомен за светулка,
загънат със брезент. Като подарък.
Навярно е подарък за моряци
и чака само те да го отворят.

 

 

 

Моряците по кръчмите са кацнали,
засмукали гърлата на бутилките -
подобно пеленачета безпомощни.
Едва ли ще пораснат преди лятото.

 

 

 

Прилича на кутия на Пандора
пристанището. Чуждо е изхвърлило
товарите си бивши да тежат
във плещите на топлите пристанища.
И мравките навярно са се пръснали
да хвърлят пот далече от студа му.

 

 

 

Една едничка мравка се е скътала
в забравилите вкус на риба докове.
Последен въглищар - събира Тъмното,
от страх снегът да не превърнe в трупове
следите мрак, от жива пепел правени.

 

 

 

Събира до най-мъничката стружка
остатъка горчив живот в сърцето си.
Сърцето му е грубо като възел
на корабно въже, от бури хапано.

 

 

 

Когато се обели като скелет
бетонът- от плътта на тъмнината,
и мирисът на въглища утихне,
ще тръгне въглищарят с бавни стъпки.
По прашен път. До плаж неохраняван.

 

 

 

Ще стигне там, където е предела
на старата година и на новата.
Ще седне на езика на морето.
И цялата си пепел ще изгуби
във ехото му. Но от раковините

 

ще вземе онзи глад за съществуване,
със който само влюбени се хранят.

 

 

 

А после, с шепа пясък по джобовете,
той вяра с женски лик ще си открие.
И пясъкът ще пусне да изтича
за времето, в което ще са заедно.