Попиваш в косите ми, сякаш си вятър,
аз с трепет те скривам в нощния стих.
Сама родените думи тихо изплаквам
и те чертая със срички много красив.
По небето тогава стичат се капчици,
със пръстчета галят нежно стъклата.
Някъде прокрадва се едно очакване,
заплита се в пердетата, самотно чака,
да заспя и пак усмихната да се събудя.
Да усетя как донесъл си ми цветове
със които да рисувам пъстри пеперуди
и много топло, дълго скитало сърце.
В такава нощ мен просто ми се пише,
а тишината толкова прилича на сълза.
Обичам да мълча, а вятърът да срича
и мога по листовете бели само да валя.