Не искам да умирам всяка вечер
пред пълната с угарки тишина,
не искам да се взирам нечовешки
в небесна пустош, чакайки съня.

 Не искам пред угаснало огнище
да пея канцонети с глас продран,
не искам за живота си разнищен
пред нея, съвестта, да чувствам срам. 

Не искам и да бъда възхваляван,
това събужда черния ми гняв,
не искам да ме валят в кална слава,
не съм суетен, нито празноглав. 

Аз пак ще си остана оня га̀мен,
раздиращ тишината с дрезгав глас,
един поет със чаша „Старопрамен”,
в началото на пътя към Парнас.