до счупения зъб на тротоара,белязано, безполово,очаква нечий ствол,човешки, с поглед, от който, ако може да прочете поне, че някой му се сърди.Дъхът на зима се е свил в коминапод вятъра от юг.От сивото си облаците спускат водораслипо избелелите опашкина преминалите самолети,а слънцето броиминутите си под водата на небето...... едно, две, три...скоро ще се появи,а аз притискам под обувките си сянкатаи съм до кучето,очавкаме в очите сида се отвори портата от двора на зората,а после да нарамим сенкитеи да преминем пътя...където всеки има работа...... четири, пет, шест...лъч пропълзя из избеляло рижата,омърляна с пръстта на тази нощ, бодлива козина.Прощаваха студено капки и от гърба търкулнаха тела да отбележат тротоара...Следите винаги са мокри, пропити са от теб, оставят дъх, ако премине близо друг да те намери...Денят излезе върху своя път.Не ти се сърдя, куче...И аз съм като теб, но кой ли знае...А ти нали не ми се сърдиш?