Застанала пред теб с ухание на рози,
фина, нежна…с онази червена рокля…
Изпила няколко чаши “щастливи дози”,
Красива само...за теб….
Но ето часовникът удари дванадесет…
И презрамките потръпнаха от страх…
А коприната се свиваше на кълбо…
Нима тази рокля по мен бе извършила някакъв грях?
Завъртях се пак…и пак отново…
А роклята от страх и болка единствено сълзи лееше…
И нощта бе жестока…
Най-тъжната песен навсякъде се чуваше...
Страх - от нещо чуждо,непознато ще се случи…
Грях - извършен незнайно отдавна…или сега….
Кой химично уравнение на щастието ще получи?
Като…сега единствено роклята ми плаче в нощта….
Заглъхна в тишината всичко…
Потопих се в морето от бяла тишина…
Но прошумя измокрената ми коприна…
Дочу се отдалече нещо силно…
Три куршума улучиха ….червената ми рокля…
И тя падна…изплъзна се по тялото ми…
И последната сълза изплака…
Презрамките от лъжите се скъсаха…
Болка.Сълза.Рана.
Останах по сатен…самичка…
А...
Кръвта се бе превърнала в локва.
А роклята...красива от коприна,
завъртяна…потопена в разбитите й мечти…
От куршумите и обувките ми бяха наранени…
Едва дишащи останаха при роклята и те…
Нима греховете на роклята бяха простени?
Нима те намериха своите светове…?
И умря…бях свидетелка на убийство черно…
Сякаш и аз усетих куршумите…на любовта…
В душата ми остана нещо вечно...
Загубих за един миг...част от мен в нощта...