Притиска с прегръдка вратата.
Заключена е. Не поддава.
Може би е чужда. Непозната.

Аз съм, тате- прошепва ключалката-
твоята красива пеперуда.
Но недей да поглеждаш през мен.
От другата страна е свободата ми
и не ме боли. Ти ще си болка.
Ако ти се прииска да излюпиш
капсулата на моите ларви.

Но татко жадува да знае.
Да намери ключа от вратата.
А знанието е чудовище.

От другата страна на пеперудата
малкото момиче на татко
лежи като системно дишащ камък
на изтърбушен хотелски креват.

С извъртяно лице към ключалката.
С мокри очи. Големи от ужас.
Най- тъжните очи на пеперуда.
Остарели, преди да докоснат небето.

Върху нея се спуска една мъжка сянка.
Бръчкава, точно колкото тате.
Напомня прегладнял бръмбар- рогач,
от когото са оцелели единствено
рогата и техния мрак.
Крилете му са отлетели.
Или по- скоро сам ги е отрязал.

Рогачът слива тъмнината си
с трохите парафин на пеперудата.
И тя угасва. Тате чака писък.
Въздишка. Стон. Все нещо. Знак за жива.

Но тази тишина е стисната.
Мълчат и двата вида насекоми
Изядено и храносмилащо.
И татко блъска с крехката си тленност
в стоманената врата на вината си.
На фалита, наречен родител.
Крещи, за да научи насекомите
да се изричат. Да признават рани. Съвест.

Смалява се и влиза през ключалката.
Събужда се в съня хотелска стая,
където вече няма пеперуда.
Там бръмбарът- рогач лежи на пода
и трепери, свит в своята сянка.
Докато тате се спуска отгоре му
от паяжина на черна тарантула.

Слиза паякът с едничка цел-
да съблече мрака от бръмбара.
Да познае кое е лицето- хербарий
от паднали небеса парафин.
Заковани мълком през сърцата
с ръждивите карфици на нагона.

Иска да го погледне в очите
И да попита Защо…
Може да зърне лицето му!
Може да зърне очите му.
Обаче трябва да ги нарисува.
Въжените нозе в тарантулата
загребват тъмнина. И са юмруци.
Юмруците загребват отрова
и се превръщат на четки.

Тате щрихира в бръмбара изричане.
Но прекалява с червеното
и аленото се разтича.
Несъбираемо на физиономия.

Паякът няма да зърне лицето му.
Няма да зърне очите му.
Убийците нямат лице и очи.
Само се заблуждават, че имат.

Мълчат си- тройка черни насекоми.
Една паднала пеперуда.
Бръмбар- рогач с изядено лице.
И отровен от себе си паяк.

Тате- прошепва ключалката-
тихо, тате, ще събудиш свободата ми.
Тук, в тъмното, е толкова безгрижно.
Сега ме няма и не ме боли.
Един силует на момиче
се крие в ъгълче от призраците,
които бръмбарът с екран в лицето
е оглозгал любезно- до пиксел.

Помниш ли- шепне татко в ключалката-
когато беше на пет
как всяка неделя следобед
заедно гледахме мъпетите.
Аз ги наричах кукли,
А ти се сърдеше. Човеци са!
Човеци са, тате. От избор.
Тогава попадах в очите ти
и се гордеех с вярата им в хората.
Днес пак надзъртам в очите ти
и виждам мъпети. Послушни кукли.
Върни се при хората. Моля те!
Бъди отново тяхна пеперуда.

Не можем- отговарят ларвите
и се излюпват на червеи-
Малкото момиче на тате порасна.
Възрастните не стават деца.
Само така си мислят.
Тръгвай си, тате. Вече е късно.

Татко остава до стоманата.
Може би ще чака с векове
и накрая вратата ще се отвори.

Той ще я притисне до гръдта си
и насекомите ще проговорят.
Паяк и пеперуда ще завалят.
Бръмбарът по средата отчаяно
ще се опита да запази суша.
До края ще го носят помежду си.
Но удавен. Ще носят трупа му.

Там ли си?- пита тате в ключалката.
Там съм- отговаря какавидата.
Чакай ме. Потърпи. Ще се върна.
Пеперудите губят небето си.
За да го заченат. По- високо.