Е, и? Какво ми даваш? Все е същото
безмълвно пожелание за „Някога”.
За някаква трева пред стара къща.
За някакъв мотор с лице от вятър...
Бъди добър. Прости се с този вятър.
Завий се със тревата. Остави ме.
Не искам да деля със теб тъгата си.
Тъгата в моят поглед е поминък.
Не искам да деля изобщо своето,
щом ти си цял – един потоп мълчание.
Тъгата в моят поглед е отломък
от жегавия път с бензинни пари.
Отдавна се пречистих. Нямам сънища
за мекия ти ирис с цвят на злато.
Как стъпвам пак на пръсти. Как прегръщам
косата ти, челото ти, устата...
Повярва ли ми? Вярваш, че съм истинска
единствено в спирачките на вятъра.
Единствено когато в мен е чисто.
Излъгах те. Поделям с теб тъгата си,
поделям всички сънища от лятото,
в което ти написах свое „сбогом”.
А твоето е гуми. Ауспух. Крясък.
И режеща трева. И спънат пробег...