„Детенце, дай ми ръка,
за да вървя, като ми свети
твоята вяра в мен.”
Хана Кан
Детенце, дай ръка, ще паднеш, чуваш ли?
Стъпалото отпред е цяла педя!
Разперената длан не е сбогуване.
Не бързай! Който бърза – е последен!
Я, камъче! Но остро, от земята е.
Защо го лапаш? Мръсно е, хвърли го!
Не пипай с блажни пръсти по косата си.
Не дърпай тази чисто нова риза!
Големи не-та. Не-та с удивителни!
Големи страхове. Големи нерви.
Детенце, ти си мъничко. Обичай ме!
Усмивка искам – дълга цяла педя!
Стъпалото е временно. Изкачва се.
Ще кажеш „чао” щом искаш. И ще тичаш.
Аз вярвам в теб! Ти знаеш ли, понякога
най-трудното е всъщност да се слиза.
Детенце, дай ръка! Свети ми в тъмното.
Ще падна, без да виждам светла диря.
Аз мога да съм вятър. Най-попътният.
Но ти върви през мен. И бавно слизай...