Не ми стига сънят. И денят не ми стига,  

за да бъда със теб - далече от тебе,

да съшивам реалност от спомен разбридан,

да измислям любов, за да бъда потребна.

Съживявам за кратко тънкостенни минути,

напоени с тръпчивия вкус на дъха ти -  

и се стича по пръстите мек, абаносов уют

от косите ти и се скрива в бегла трапчинка безпътен.

А пък аз, дваж по-безпътна (защо ли?) -

даже не плача - усмихвам се. Хм, тривиално.

Отесняха ми вече всички измислени роли,

но ето, че дишам отново - в една нереалност.