В този океан от самоти,

където всяка капка е Вселена

на пръсти щастието стъпва и мълчи,

защото знае - сред шума му е студено.

Очаква светлината да се спре

в ъгъла на нечия трапчинка

и без да иска се превръща във небе,

и без да притежава е във всичко.

Сред сивата мъгла от власт и страх,

разпуква розови листенца красотата

и пак се втурва да спасява този свят,

макар да знае, че не всеки я понася.

Вселените се свиват и туптят,

едни порастват, други се смаляват...

На щастието в приказния кът,

красивото завинаги остава.