Стоиш сама със поглед към небето
и стройна като българска жена,
със нежност спотаена във сърцето,
с тъгата на нощта и на деня.

Аз тази вечер слънцето изпращам,
а сутрин го посрещаш рано ти.
В часовете дълги и самотни
тук само вятър в клоните шепти.

Не си сама-самичка, не тъгувай!
Под небосвода, като в божи храм,
душата твоя ще се развълнува.
Сред хората е страшно да си сам!