Не вярвах във сухите клетви,

когато светът ми се срутваше,

прескачах невидими летви

нагоре, а Бог ме затрупваше.

 

Суха вяра висеше безсилно

на верига там, на ръката ми,

а надеждата, тъпо, сенилно

диктуваше вечно съдбата ми.

 

Сърцето ми тупкаше бясно

на дори монотонни мелодии

и зная, в стиха му е тясно -

то лудото търси рапсодии.

 

И рисувах си тъжно пейзажи

на изписани листи съзнание,

на което жестоките стражи

бяха стихове с кухо призвание.

 

И тогава заключих усмивка

в тъмнината на моето ‘аз’,

малко копняна почивка

от всеки разкъсващ ме час,

 

от всяка секунда търпение,

от всяка мъчителна мисъл,

от всяка строфа с презрение,

която някога някой е писал,

 

от всяка минута, когато

копнея за устните топли

за нежното чувство познато,

разсеяно в шепот и вопли,

 

от всяка омраза към ‘мене’,

от всяка въздишка стаена,

от всяко натрупано бреме,

от всяка любов забранена...

 

Тогава заключих усмивка...