Тишина по котешки

На едно нямо момиче, което някога срещнах...

Тълпата се подуваше от бързане,
но после мрачно спихваше в метрото
на маски от желаещи за ада.
А твоята обувка беше малка -
препъна ме, тъй сякаш беше камъче,
очакващо скучаеща каруца
на нечий сух живот да преобърне.

И паднах, но във топлите ти пръсти,
които ми подаде - да не падам.
Опита да се извиниш - не можеше.
Отказах да съм кратък обвинител.
Посочи ми към чуждите си устни
и аз разбрах, че ти си самотата им.

Поканих те да седнем до водата,
която като времето изтича
от шепнещото гърло на фонтана.

Сега е. Още слушаме водата.
Светът си сменя маските край нас,
а ние разговаряме с очите си.

Ти искаш да ми кажеш, че не помниш
как пламъкът на пламък отговоря.
Че вече си забравила отдавна
коя е да си себе си. И нечия.
И заедно със словото те няма.
Но аз чета, че още съществуваш.

Не мога да открадна нито дума
от теб, защото празни са ти думите.
Но мога да открадна тишината ти
и в нея като котка да се свия -
с очите си да осветявам пътя й.

Понякога от ехото на думите
остават само мъртви обещания.
Животите на котката са повече,
отколкото пропуснатите мигове.
Загуби ли един живот копнежа си-
животът, който следва, го печели.

Сега сме си копнежи от мълчание,
които непознато се споделят.
Поне за вечер. Молим се на думите
да бъдат липса - за да се запомним.