Ти никога не се яви пред мен какъвто беше,
Не ме погледна никога с отворени очи.
Не проговори, като да бях сгрешила,
Не спираше при моите викове дори.
А аз в умът си спомените с теб - на късчета разбивах.
Ти никога не спря като те виках,
Не мигаше, не трепваше, стоеше там и ме следеше.
Когато спях, когато мислех...
И сякаш времето изгубваше реалност, сякаш спеше.
Накрая трябваше да вярвам, че си сън,
Че просто бях измислила лицето твое,
Че вятърът довя ми твоят глас отвън,
И аз измислила му образ бях, нетраен.
А ти вървеше, винаги до мен, но все не те достигах,
И ти вървеше, и не спираше за миг дори.
Единствено когато паднех, спираше и ме държеше,
Преди от светлината да разтворя сънени очи.