Снощи дълго танцува реката – сама.
Буйни ласки разлива по тебе.
После, мигом, в свойто корито се спря,
и заплака без глас, обсебена.
Снощи дълго скита луната по тъмно небе.
Пътьом сякаш търсеше тебе.
Накрая, почти обезсилена, просто се спря -
и надникна през твоя прозорец...
Да те зърне за миг, вместо мене поне.
Да те погали със ласка студена -
вместо мен – аз не мога да го направя.
Ти такава нали пожела я?!
...
Дълго, дълго се скитах в съня си.
Губех се, падах, изправях се. Продължавах.
Спирах да си поема дъх, даже плаках –
чувах теб, нейде отвън, не те намерих...
Взирах се в празния път, звездите замерях.
Виках от болка, потрепервах от страх.
Търсех се, търсех теб – ти къде си, не зная.
В онзи измамен свят на моята празна стая?!