Тетрадки от дъх и от пръст

Изсмукани до корена дървета.
Безптичие по сухите им клони.
Плешивост без трева върху земята.
Лица, които бавно се топят
далече от чертите си, под рамките.

Градина за засаждане на мъртви.
Гробарите си тръгват, за да пият -
с надежда, че в утайките на чашите
погребаните могат да удавят.

Оставам сам.
Събличам тишината
на чуждите с дъха си - като вятър.

Седя и се оглеждам във гробовете.
От всеки гроб ме зяпа огледало.
Докосвам мрамора, пръстта докосвам.
И чувствам като временни ръцете си,
откъснати от бялата тетрадка
на Господ. И живеещи да станат
на страници от черното й копие.

Хартиени обвивки са телата ни.
Изпише ли ни нечие обичане
със дълга химикалка - се бронираме.
Но крехки са ни броните, подобно
криле на мимолетни пеперуди.
Най-малкото одраскване дори
избърсва парафина. И се късаме.

Душите ни остават голота,
която по плътта ни се набръчква -
от болката да брани свободата си.

И все по-често мислим за смъртта.
И все по-често нямаме начало -
навярно го изтрива паметта
на пепел. И не може да превърне
прашинките му в бъдещо огнище.

И винаги завиждаме на мъртвите,
които ранно сбогом са заслужили -
защото те не остаряват никога.

Завиждаме.
Стареем.
И умираме.
От никого като деца запомнени,
освен от избеляващите снимки
в албумите, които като скелети
на кости се разпадат по таваните.