Текат през времето – откакто свят светува –
невидими реки без бряг и пристан,
реки, в които кораби не плуват,
реки без дъно, мътни и нечисти.

Текат – преди Христа, преди Егира –
дълбоки, безутешни, мълчаливи;
безкрайни, безначални – не извират
и не в морета някъде се вливат.

Водите им, горчиви и отровни,
на кална лава в пътя си приличат.
Реки-видения, реки съдбовни –
отде започват и къде се втичат?

Не знам отде започват.
Но – извечни –
повлекли тиня, пръст и коренища,
от древни ери и земи далечни
текат през нас.
Додето ни разнищят!

Реки от гняв, от завист, от горчилка,
реки от тиха злоба спотаена,
реки от мъка с яростна мътилка
текат през всички нас.
Текат през мене.

Реки от безнадеждност, от боязън,
на сляпа болка водопади стръмни
се пенят ядно.
Аз ли съм наказан
да вливат в мен талазите си тъмни?

И няма ли, повлекли кал и тиня,
горчива влага и вълни оловни,
пълзели през душата ми години,
да трупат в нея наноси отровни?

На този свят морето може само
на бездните си с яростния тътен
реките тъмни като сточна яма
да прецеди – и да не се размъти.

Море ли съм?
Мътилката горчива
ще мога ли спокойно да преглътна?

Невидими реки у мен се вливат,
в душата ми талази кални тътнат
и в мен се трупат тонове утайка
и километри наносна пустиня...

Човек не е море.
Не скитат чайки
в небето над пространствата му сини
и сигурно една горчилка стара
в усмивката ми, в жеста ми се сцежда;
и сигурно и в мен отрова пари
и мътна – думата добра изглежда.

Човек не е море.
Една стаена
обида, болка, ярост в него скитат.

Ако ви загорчи при среща с мене,
спомнете си, спомнете си реките...