Какво от това, че очите ми тичат
съвсем безпризорни под моста на клепките.
Така и така сме заченати ничии,
така и така дъждовете са лепкави,

наместо да плакнат ума ни до бяло...
Водата от капки не е за измиване.
Не ми се прибира. Не ми се остава.
Звездите отдавна са спрели да викат,

така че не чувам прогнозата сутрин.
Не зная дали ще се спъна пред прага си.
Не зная каква тишина да си купя –
къде да я плача. Къде да я слагам...

Къде са ми думите? Нямат значение.
Избухват и чезнат в архива на времето.
Нали уж се движим. А всъщност сме спрели.
От взиране вече не мога да гледам...

Какво от това? За слепите пътници
все някога идва безшумна каретата.
Мечтите си качваш – без прах и без тътен.
И нищо след теб не остава да свети...

Сърцето ми няма премени за смяна.
Не се преоблича след всяко изгубване.
Не ми се прибира, така че ме карай –
животът е скорост. Животът е лудост...

Животът ми вече е топло течение,
очите ми още под клепките тичат.
Каквото държа, ще го пусна. Не гледай!
Така и така съм прозрачна. И ничия.