Тъгата се е свила на кълбо.
Не мърда и не диша.
Не пита - как, защо.
Мълчи. И все въздиша.
Не иска нищо да яде.
И само пие жадно.
Да беше цялото море -
да свърши безпощадно.
И става толкова огромна
и толкова горчива - от сълзи.
Не вие. Не крещи. А скромно
поредна болка си брои.
Да беше залез - та да свърши.
Да беше чума - да умре.
Стомана лесно щеше да прекърши,
а тя - тъга - душа бере,
но свила си е там гнездо
на топло във сърцето -
като горчиво божество
и ми приготвя тихо вечер питието!