Цигарен балет
На моя приятелка, която е учителко по балет
И пази мечтите на учениците си като свои
Балерина. Във кожено яке.
С малко влажни очи.
Пребледняла чаршафено.
А в ръцете й - къси, увяхнали пръсти
стискат с гняв полупразна кутия цигари.
От потта никотинът е труден за палене.
Но тя пали цигара. От сухите -
оцелели задъхано, стискащи пламък
като двойка в средата на гробница.
Пуши бавно и пуска дима
пред очите си, сякаш изгубва мечтата си
във стомаха на винаги гладния въздух.
Как се пише писмо
със молитва във думите?
Как се дава надежда на птица, която
е с крило, за което няма зарастване?
Този дим си отива безславно от буквите
на писмото, което няма да тръгне.
И облегнала рамо в ръждивата шапка
на една нейна спирка (сега вече паметник),
тя затваря очи и забравя за глезена.
И танцува, макар да вали в раменете й
през шептящите дупки на старата шапка.
Но когато цигарата стане студена,
носи повече болка в душата и глезена.
Балерината, спряла да пуши, остава,
за да чака трамвай, който няма да дойде.
И тя няма да слезе на третата спирка.
И няма да бърза към съблекалнята.
И няма мислено да се опитва
пирует за медал да направи - във залата.
Тя се сеща коя е. Докосва лицето си
и разбира, че бръчките са я настигнали.
И че болката в глезена е бивша птица,
отлетяла във времето- като порастване.
И дъждът не вали. Само чуждата спирка
й напомня, че вече е минал трамваят.
И тя тича по релсите, прашни от чакане.
Но изпуска кутията с мокри цигари.
Не се връща обратно, за да ги вземе.
Не й трябват. Във залата вече я чакат
учениците - бели цигари, които
тя ще пази запалени. Без да изгарят.