Лятна вечер.

Опрял гръб в стената

от застиваща жар на панел,

с едната ръка се събувам.

С другата държа цигара.

 

Поглеждам бавно нагоре.

Луната е в растеж на паяк,

който в зведната си паяжина

дояжда двевния смог.

 

Паякът ме рисува насреща.

Не успях да се видя на светло.

Бързах да се огледам по чуждите.

 

Протягам боси нозе,

за да намеря сянката

на себе си.

Но вместо сянка докосвам

краищата на други нозе.

 

Ти, която облягаш гърба си

върху стената пред мен

и въртиш запалка

между пръстите.

 

Ти си по-топла от думите,

с които ще ме запалиш.

И по-гореща от своите гънки,

с които ще ме разгориш.

 

От думите ще стана пепел.

От гънките ти ще се разлетя.

 

Хей, ти, която познавам -

без никога да съм срещал!

 

Имаш огънче.

А аз - цигара.

Хайде да си поговорим

с топлата тишина на нозете си.