Цигарен дим се стелеше по празната ми маса,
опита се да влезе във стакана пресушен.
Рисуваше си фигурки незнайни. За украса.
А може би разказваше живот непрекроен?

Запалих и последната, разказа нова приказка –
за кораба, отплувал без единствен пасажер,
за птици, със които ветровете се надвиквали,
а някъде във трюма бил животът уморен.

Разказваше за улици, целунати от пясъка
на плажове, които ме очакваха сега,
за бриза атлантически и нощните сияния,
които бях мечтал насън, а може би – в нега.

Четях му йероглифите, те стискаха за гърлото.
Сподавен във гърдите ми, замлъкна вой смутен.
И този фас запратих подир другите – във пъклото –
в утайката от вино... и притихнах ужасéн.