Поглеждаш ме под свъсените вежди

и сочиш заканително със пръст.

Подготвила си новите премеждия

по пътя ми към дървения кръст?

Нима си се надявала да спирам

пред всеки изкопан от тебе ров?

Аз всяка нощ по мъничко умирам,

но утрото зарежда ме с живот.

Напразно си се взела насериозно

и нервничиш от щурия ми смях.

Я, действай по-лежерно и фамозно,

пусни му края, даже да е грях.

Сега изчезвай, виждаш, че е утро,

какво от туй, денят че е студен?

Учудваш се, че аз създавам бури?

Очакваш да съм грохнал, уморен?

Погледай само как ще се издигна,

криле ще си пришия от инат.

В любов или във гибел да изригна,

решавам сам! Това е моят свят!