Защото съм тъжна
и вятърът с пръсти,
засвири на флейта в комина.
И, чак до паважа,
дъждовни и гъсти,
небето разпусна косите си фини.
Присви се от болка
и после... заплака,
неискан, самотният облак.
Защото съм тъжна,
захлипа и мракът,
синеещ отвънка с окото си обло.
Умислен и мокър, изплака капчукът
и после,
в ръмежа, заглъхна.
В камината, огънят тихо припука
и въглен, отчаян,
последно въздъхна.
Сълзици пророни и в здрач се погреба -
стопи се от мъка свещта.
Защото съм тъжна...
тъжна без тебе -
от плач, като мен, посиня вечерта.
Радост Даскалова