Тъмнината ми сряза зеницата –
сякаш в кадър на Бунюел.
Оттам твоят образ изтече –
топъл, кървящ, незабравен,
лудостта ми достигна зенита си,
без да чака дори пълнолуние,
своите дълги ръкави съблече
и започна да вие сподавено.
Със солта, която намерих
в окото на пес андалуски,
очертах си килия безстенна,
бесовете във Dogville заключих,
до върха на своите рани катерих се –
болка да търся, до днес неполучена,
но от щастие само мога да стена,
от грешките – грешно да стъпвам, се уча.
После солта със пети изличих,
срутих стените невидими –
бесът се оцъкли, истерично и нямо,
зашлеви ме в лицето със сноп голота.
Нямам сълзи, аз всичко изпих
имам само лудост невинна.
И сега я оставям – с нокти по моето рамо,
да татуира до кръв – свобода.