Така не се обича. Не. Не се обича.
Под хребета ленив на битието,
с разсеяни ръце, с очи от прозаичност,
не се обича - трябва цял да светиш.
В мъгливите диоптри безразличие,
се щурат миглите ми все навън -
изгубили и те съвсем приличие
(герои малки в нечий мокър сън).
Не се обича... Не. Така не се обича.
Бодат причините в гнездо от навик.
Оставена отвън бездомница наднича -
една предишна „аз“ и те забравя.
И ме понасят петъчните вторници,
оглозгали вечерята от сряда,
премерват ме четвъртъци-злосторници,
неделна, съботата ми присяда.
Преболедувай ме в зъба на скуката,
когато вяло нощем се събличам.
Поискай ме каквато съм - мъждукаща,
макар да знам - така не се обича.
Радост Даскалова