Внезапно разбирам, че тук има нещо нередно,
че нещо край мене не стига в жестокия зной,
че всичко е някак по-иначе, някак по-бедно,
че нещо ми липсва, че някой ми липсва...
                                                           Но кой?

Уж всичко е същото, както го помня от вчера –
пътеката прашна, стърнището светло край мен,
горещият въздух, от адския пек разтреперан,
дърветата с тъмните сенки сред юлския ден...

Дърветата... сенките... Тези сияния тъмни
– тъй къси по пладне,
тъй дълги пред нощния праг –
изчезващи вечер, родени когато се съмне,
най-тихите спътници – верни и винаги в крак.

А моята сянка?
Неистово Пандия* грее,
но старата сянка защо не настъпвам с пета?
Уж всичко е също, но моята сянка къде е,
как може без сянка човек да върви през света?

И аз като другите хора със сянка съм раждан,
но в пенната бяла дантела на светлия стих
по стари предания
своята сянка съм вграждал...
Затуй ли я няма? До края ли всичко вградих?

Изглежда – до края...
Изглежда до днес търпеливо
е лягала в светли мостове и бели мечти...
А днеска? А утре? В сърцето ми още прелива
поредният стих и очаква лице и черти.

Без сянка живея, без сянка вървя през полето,
но римите чакат, аз трябва сега да реша –
щом моята сянка я няма,
ще вграждам в куплета
безплътната сянка на своята стара душа.

_____________

*Пандия – в гръцката митология – дъщеря на Зевс и Селена, богиня
на жаркото обедно слънце.