Разхвърли ме във всички посоки.
Мълчаливо понесе ме сякаш перце съм.
Сърцето ми приласка,
а после глада си засити. И тръгна.
Кой те знай накъде!
Сега съм чужда.
Разсипа ме по пясъка, и вплете в мен
неустоимата магия на любовта.
В мислите ми сега е онзи бряг самотен,
на който спрях и те намерих.
Кой ме знай защо!
Сега съм безлична.
Изгреба морето от мен.
Сега съм само черупка от мида,
която някой бе настъпил с тежка обувка.
А по мен следи от кръв, болезнени.
Кой ме знай как!
И сега - ами, няма ме...
Разля в мен дъжда на късната есен -
буря в очите на слепите.
Погали ме толкова нежно,
че ме запокити по дирите на сенките.
Ще ме прибере небето!
Там съм...
сянката в теб.