Прегърбена.
Отслабнала.
Олющена
една врата с гърдите си на призрак
все още гладно диша морски вятър.
А дюните все още храносмилат
плътта й - във стомаха си от пясък.

Прозорците са дупки за очите,
които виждат само слепотата си.
Привличат ме - да бръкна в пустотата им.
Оставям раковините на хората.
Сега съм сянка - нямат ехо сенките,
защото гласовете им са бездни.

Бравата е бесило. Падам в клупа й.
Тъй сякаш храня злобно, старо куче
лицето на вратата хвърлям в тъмното.
Разкъсват я останките от паяжини
с омразата на бившите си жертви.

Оглеждам се - очите ми са прилепи.
Увесват се на ямите в тавана.
Крилете си изтупват от мазилката.
И падат на една плешива котва,
съблечена от сол и водорасли.

Подпира разваленият си зъб
в чене от под пропаднал тази котва.
Дъските на ченето се огъват.
Главите им са трупове от прах,
а крайниците - пътища разпънати
с пирони, сякаш тихи мъченици.

Пироните накланят се към масата.
Обърната по гръб.
С крака отрязани.
Черупка на безполетна стоножка,
повлякла с тежестта си от апатия
прегънатите краища на снимка.

Навеждам се.
Отмествам бавно снимката
Невидимо усещане за образ.
Напускам гладно къщата на мъртвите.
Примижвам срещу слънцето през снимката.

Лице поизбледняло.
Поизмачкано.
С прехапан поглед - сякаш от възбуда.
Оставил е следа от кратко мигане,
преди да бъде пъхнат във светкавица.

Във фокуса от черно-бяло минало
моменти хващат устните единствено -
защото са протегнали дъгите си.
Дъгите им са изгрев ненасилен.

Сега разбирам колко е безсмъртна
душата на усмивката, която
навярно притежава свое вътре.
Навярно ослепелите прозорци
са себе си, но никой не ги вижда.

Смъртта декор е в къщата на мъртвите.
Илюзия за време е смъртта,
в което някой вярва, че умира -
с надежда друг да счупи тишината му.