Знаеш ли, малко самотно е нощем.
Дори черното, безкрайно небе ми мълчи.
Те, звездите на него танцуват му влюбено,
няма нужда да говори със тъжни души.
Луната пък крие се, вече й писнало
да попива моите горчиви въздишки.
Само онзи, фенера уличен в ъгъла
ми намигва и сякаш шепти ми.
Той разказва ми приказки пълни с магия
и им вдъхва живот със сияние.
Казва, надежда под всяка мъка се криела,
за да полетиш ти трябвало само желание.
Изгасва от време на време. Умаря се.
Стар. Все по-трудно се връща отново.
Но обещал е до мен да е винаги, клетия,
кога съм самотна или в нужда от помощ.
Вечер след вечер стоя на прозореца,
а звездите надменно все гледат надолу.
Кому са притрябвали небесни приятели
щом вълшебен фенер ми осветява живота.