Да бъдеш втори, цял живот на колене,
в гнева си извън клетката си да пристъпиш,
защото поривът в това сърце не ще умре,
докато и последна трепет в него не изстине.
Растящ на тъмно, със окови от лъжи около теб обвити,
повтаряйки си, че ти стига, че не виждаш смисъл...
А той дере те, всеки ден в плътта ти нокти впити,
страха, омразата, и като ларва - дойде ли нощта, умираш.
А ти живееше, но чужд живот крепеше,
а вътрешно не можеше да дишаш.
Отровата през вените ти ден след ден пълзеше,
и твърде късно осъзна, че можеш да обичаш.
Склонил глава, не знаеш накъде ще тръгнеш,
и чужди грешки цял живот изкупваш,
а имаше за разлика от тях сърце,
което черно бе единствено заради техни грехове.