Дори да ти се стори
странна самотата -
със вещия си поглед на светица,
тя пак ще те обгърне – без остатък.
За нея ли?! Нима си
странния придатък
на похотливата й женска същност?
Ръцете ти все по-студени стават –
опиташ ли се нея да прегръщаш.
И погледът ти – мътен спомен –
в тъмния прозорец дири светлина.
(От другата земя –
покой на мъртъвци.)
Пак тръгваш си –
прогонен и прокажен.
Не си потребен,
филмите са свършили.
Търсиш пътя, търсиш път!
Огледай се. Край теб
крайпътните дървета
надвиснали са като естакада –
за да не можеш слънцето да видиш.
(Навярно ослепели са глупците,
макар страхливците да тънат в нищета.)
Надвиснали свирепо голи –
над голото ти Аз,
с един замах на вятъра -
да те довършат
във залеза на твойте дни – прокоба.
Върви. Побързай само,
скоро ще вали.
Тежат му на небето сивочерни облаци,
които всеки миг
порой върху ти ще стоварят.
Ще рухне върху тебе
онова небе, в което
учеше се да летиш.
Но... някой те простреля –
в полет.
Прегръщай самотата, и люби я -
щом я искаш.
Едва ли с нея си щастлив?!
Огледай се – светът край теб е
още жив...