Той застава със гръб към соленото
и закрепва в ръба на скалата
нисък стол, изработен от минало.
И с лице срещу вятъра слага
пред очите си стария нотник.

Като потни юмруци са облаците.
Не валят. Но го стискат за гърлото.
Вместо него разгръща листата
прегладнелият въздух- за музика.

С бледи пръсти, почти като призрачни,
цигуларят измъква цигулката
от дома и`- калъф като вечер
почернял. Но не стигнал в цвета си
дъх на нощ, закопала звездите си.

И лъкът се докосва до кордите,
както залез докосва морето.
И трепери скалата от ехото.
И танцува водата- облечена
в бална рокля от пяна. И риби.

Цигуларят, заключил клепачи,
взима бавно сбогуване с нотите
на живота си. Но се усмихва.

И нощта каца плахо на рамото му-
като гларус, дошъл не за мърша,
а за сън, в който няма събуждане.

И когато небето на изгрева
разцъфти в карамфилено бяло,
цигуларят ще стане от нотите,
по които морето настройва
паметта си. Тъй сякаш е струнник
на цигулка, открила безсъние.