Страхувам се от старостта,

която с автобус раздрънкан

пътува някъде извън града.

„До тук ли?” – някой вътре мрънка.

„До тук” – затваря се врата.

От подписа й със кафява нишка

по бившия ми празничен костюм,

с ръкави, ръфани от мишки,

с ухание на нафталин парфюм.

От нейните конфети по лицето,

печат за бъдещ еднократен акт

от тремора забавен на сърцето,

последен за живот печат.