Стенодрама

Живеем, за да трупаме стени.
И ги контим, за да се надзяпват.
Те в замяна надцакват смъртта.
Боледува панелът. Не ние.

Мразиш някого? Удряй стената му.
Няма да ти отвърне с плесница.

Прави ти се любов с някого,
но не знаеш дали ще приеме?
Много просто- използвай стената му.
Стена никога плът не отказва.

Гладен си, ала търсиш компания?
Някой да те залъже с приятелство.
Почерпи с един сандвич стената му.
Така всичко за теб ще остане.

Ако имаш стена в повече,
сподели я, разбира се, с ближния.
Събори я отгоре му бавно.
Да е сляп, докато му я взимаш.

Ах, стените ни! Господ същински.
Чуват нашите мръснички тайни.
Пък не ни винят. Пият. Перат ни.

Е, понякога малко се ронят.
Плачат ли, смеят ли се- кой знае.
Боядисваме. Скриваме дупките
и стените отново са гордост.

Но дали с бърсане на стени
ще почистим най- тъжната истина?
Сенки сме. Мигаме по панела.
А човекът е вътре в стените.
И от страх да не би да е ехо
блъска. Лющи мазилка по сенките.

Плаче, за да си спомним кои сме
и си спомняме, че не ни трябва.
Той е раната, дето зазидахме.
Да не ни боли. Никога повече.

Всяка рана е рожба на полет,
паднал, само за да се надскочи.
Но на нас за какво са ни птици,
ако белег след белег ги губим?

Глупаво е да бъдеш човек.
Неизбежния край да отлагаш.
Колко ценно е да си стена!
Да не знаеш, че всъщност те няма.