В ръцете си тя носи топъл хляб,
а времето прегърбило деня и
провлачва сянката и - крак след крак
и тихо я изпраща до дома й.
По плочника напукан от сълзи
разстила паяжини кукувича прежда.
Огнището угаснало мълчи.
Отдавна само пепел е надеждата.
Проскърцва жално тежката врата
и лепкав полумрак дъха и среща.
От старата кирпичена стена
две черно-бели снимки я поглеждат.
Отхапва залък с малко лук и сол
и дълго го притиска към небцето си.
Присяда и проклетият живот
но пак се мъчи да преглътне. Със сърцето си.
А там тежат хиляда самоти
и двеста призрака населват тишината.
Не знае утре ще отвори ли очи,
затуй не мигва цяла нощ. И още чака...